Winning entries could not be determined in this language pair.There were 9 entries submitted in this pair during the submission phase. Not enough votes were submitted by peers for a winning entry to be determined.Competition in this pair is now closed. |
Не знам по какъв начин, но малките ми ученици знаеха, че този ден е рождения ми ден. Видях ги да пристигат на училище празнично облечени и с подаръче в ръцете. Кой ми носеше елегантна химикалка; кой, книжка с молитви; кой, моливник; кой, хубав букет от свежи цветя. Чувствах се ободрена и натъжена от гледката: ободрена, защото всеки знак на благодарност или привързаност от страна на тези добри дечица докосваше сърцето ми и ме караше да си спомням с лекота за всичките ми жертви: натъжена, защото мислех, че парите, нужни за тези покупки, можеха да бъдат отредени за по-благородна употреба. Както и да е, приех ведро тези мили прояви на обич. Само едно дете, най-бедното, не ми поднесе нищо: от смутеното му поведение и от тъжното му личице разбирах колко се измъчваше. Извиках го и когато се приближи до мен го гушнах многократно, целувайки го. Окуражено от ласките ми, горкото дете пъхна в ръцете ми едно пакетче и засрамено побягна. Изненадана и любопитна го отворих без никой да ме види. Имаше... познайте! Три захарни бучки! Извиках го веднага при себе си. - Откъде знаеш, че обичам захар? - попитах го усмихвайки се. - Досетих се! И аз много я обичам! - И ти, отново подхванах разчувствана, сигурно я поиска от мама и... - Не госпожо! -бързo отговори- не съм искал нищо от никого; заделих ви го аз, по мое желание ... - Хайде, бе... - Баба, като ми дава мляко с кафе, ми слага винаги в чинийката на чашата две или три бучки захар, за да го подсладя. Заделих захарта... - И млякото с кафе?... -попитах със стиснато гърло. - Изпих го горчиво! Марио, малък Марио, къде си? Може би пушекът на работилниците е почернил ангелското ти лице, може би работиш нивите, където жълтеят и зреят посевите, на слънце, по лозята, може би са те приютили авантюристични кораби където работата е тежка и надеждата измамлива... Който и да си: работник, фермер или мoряк, твоето място е сред благородните сърца, за които любовта е саможертва, себеотрицание, дълг. Марио, малък Марио, ако само за миг можеше да влезеш в моя кабинет щеше да видиш много листи, много книги, много джунджурийки; ще видиш и една стъклена камбана, която съхранява три бучки захар, едно име, една дата! | Entry #16649 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Не знам как, но малките ми ученици бяха разбрали, че на този ден имам рожден ден. Видях ги да пристигат в училище празнично облечени и с по едно подаръче в ръце. Едно дете ми носеше елегантна писалка, друго – малък литургийник, трето – несесер за шев, а друго дете – букет красиви прясно набрани цветя. Това ме зарадва, но и натъжи. Зарадва ме, защото всеки знак на благодарност и привързаност, идващ от тези добри деца, докосваше сърцето ми и възнаграждаваше всяко положено от мен усилие. Натъжи ме, тъй като смятах, че парите, похарчени за тези подаръчета, можеха да бъдат използвани за по-благородна кауза. Във всеки случай аз приех ведро този скъп за мен израз на обич от тяхна страна. Едно единствено дете, най-бедното, не ми поднесе нищо, но по смутеното му поведение и тъжното му личице разбрах колко страда. Повиках го и когато то дойде при мен, го сгуших към себе си няколко пъти и го разцелувах. Окуражено от ласките ми, бедното момче пъхна в ръката ми едно пакетче и срамежливо избяга. Изненадана и любопитна, аз го отворих, така че никой да не види. Там имаше ... познайте какво! … Три бучки захар! На мига повиках момчето да се върне. — Как разбра, че обичам захар? – попитах аз, усмихвайки се. — Така предположих. Аз я обичам захарта, и то много! — И ти – продължих аз развълнувана – сигурно си помолил майка си да… — Не госпожо! – бързо отвърна то. – Никого не съм молил за нищо. Аз си я пестя. Моята… — Но все пак... — Моята баба… Когато баба ми прави кафе с мляко, винаги ми дава две-три бучки захар за подслаждане. А аз си я събирах... — А кафето с мляко? – попитах аз с присвито гърло. — Пиех го горчиво! Марио, малки ми Марио, къде ли си сега? Може би фабричните сажди вече са почернили ангелското ти лице. Може би в този час работиш на полето, където под слънчевите лъчи зреят жълтозлатни класове и грозде. Може би в този миг те наемат за моряк на кораб, пълен с приключения, на който работата е тежка, а надеждата – измамна... Но без значение какъв си станал – работник, земеделец или моряк – твоето място е сред хората с благородни сърца, за които любовта е саможертва, себеотрицание и дълг. Марио, малки мой Марио, ако можеше само за миг да влезеш в моята малка класна стаичка, ще видиш, че там има много документи, много книги и много джунджурийки, но ще видиш също и три бучки захар, поставени под стъклен похлупак, на който има име и дата! | Entry #17300 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Не знам как, но моите ученици узнаха, че на този ден имам рожден ден. Видях ги да пристигат на училище с празнично облекло и с подаръчета в ръце. Кой ми носеше елегантна писалка, кой молитвениче, кой несесер, кой една хубава китка свежи цветя. Тази гледка ме утеши и натъжи: утеши, защото всеки знак на благодарност или привързаност, който идваше от тези добри деца, докосваше сърцето ми и правеше всяка жертва да изглежда лека; натъжи, защото мислех, че парите, похарчени за тези покупки, биха могли да се употребят за нещо по-благородно. Приех обаче спокойно тези мили прояви на обич. Само едно момченце, най-бедното, не ми поднесе нищо: от смутеното му държание и от тъжното му личице разбрах колко страда. Извиках го и, когато се приближи до мен, го гушнах няколко пъти и го целунах. Насърчен от тези ласки, бедничкият сложи в ръцете ми едно пакетче и избяга засрамен. Изненадана и любопитна, го отворих, без някой да види. Там имаше... отгатнете!.. Три бучици захар! Веднага го извиках при мене. - Знаеше ли, че обичам захар? - го попитах усмихната. - Помислих си го! Аз много обичам! - И ти - подех трогната, - сигурно помоли майка си и... - Не, госпожо! – отговори веднага – не съм молил никого за нищо; запазих ги сам, от моето... - Ама... - Когато баба ми дава кафе с мляко, винаги ми слага в чашата две или три бучки захар за подслаждане. Аз извадих захарта... - А кафето с млякото?... попитах със свито гърло. - Пих го горчиво! Марио, малки ми Марио, къде си? Може би фабричният дим е почернил твоето ангелско лице, може би в момента работиш на полето, където се позлатяват житата и гроздето зрее на слънцето, може би пътуваш по кораби, търсещи приключения, където трудът е толкова тежък, надеждата толкова илюзорна... Но който и да си, работник, земеделец или моряк, твоето място е сред благородните сърца, за които любовта е жертва, себеотрицание, дълг. Марио, малки ми Марио, ако в този момент можеше да влезеш в моя малък кабинет, щеше да видиш много карти, много книги, много джунджурийки; и щеше да видиш също, съхранени в едно малко стъклено бурканче, три бучки захар, едно име, една дата! | Entry #17998 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Не зная по какъв начин, но малките ми ученици бяха узнали, че онзи ден бе рожденият ми ден. Видях ги да влизат в училище с празнични дрехи и с подаръче в ръце. Едни ми бяха донесли луксозна химикалка, други – литургийна книжка, трети – несесер за шиене, а четвърти – голям букет от свежи цветя. Тази гледка ме утеши и натъжи едонвременно. Утеши ме, защото всеки знак на благодарност или обич от страна на тези добри дечица докосваше сърцето ми и правеше всяко лишение да изглежда незначително; натъжи ме, тъй като помислих, че средствата, необходими за тези покупки, можеха да бъдат предназначени за по-благородна цел. Във всеки случай, посрещнах с ведрост тези мили прояви на любов. Само едно дете, най-бедното, не ми подари нищо. От засраментото му поведение и посърналото му личице разбрах колко страдаше. Извиках го и когато се доближи до мен го прегърнах няколко пъти, целувайки го. Окуражено от тези ласки, бедното дете сложи в ръцете ми едно пакетче и избяга засрамено. Изненадана и заинтригувана, отоврих пакетчето, без никой да разбере. В него имаше.... познайте! Три захарни бучици! Веднага го извиках обратно при мен. - Знаеше ли, че обичам захар? – попитах го с усмивка. - Помислих си, че може да е така! Аз много я обичам! - И ти - продължих развълнувана - разбира се си попитал мама и ... - Не, госпожо! – отвърна незабавно, - не съм питал никого нищо. Аз ги отделих за вас от моето... - Но... - Баба, когато ми прави кафе с мялко, винаги ми слага в чашата две-три захарни бучици, за да го подлслади. Аз махнах захарта... - А кафето с мляко? – попитах със стегнато гърло. - Пих го горчиво! Марио, малки мой Марио, къде ли си? Може би пушекът на цеховете е почернил ангелското ти лице, може би в този час работиш на полето, където златее реколтата и зреят на слънце лозите, може би те приютяват приключеснки кораби, където работата е така тежка, а надеждата така измамна... Но какъвто и да си – работник, земеделец или моряк, твоето място е сред благородните сърца, за които обичта е жертва, себеотрицанието – дълг. Марио, малки мой Марио, ако можеше за момент да влезеш в моя работен кабинет, щеше да видиш много карти, много книги, много джунджурии, но щеше да видиш и прибрани в малка стъклена камбана три парченца захар, едно име, една дата! | Entry #19804 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Не знам как, но моите ученици бяха разбрали, че днес имам рожден ден. Видях ги като пристигат в училище с празнични дрехи и с малки подаръци в ръце. Едно дете ми носеше изящна писалка, друго молитвеник, трето несесер, четвърто красив букет от свежи цветя. При вида им се почувствах едновременно щастлива и натъжена: щастлива, защото всеки знак на благодарност или обич от тези добри деца ме трогваше и омаловажаваше всяка направена жертва; а натъжена, защото смятах, че парите, които са похарчени за тези покупки, можеха да бъдат използвани за по-благородни цели. Все пак посрещнах спокойно тези мили прояви на обич. Едно единствено дете, най-бедното от всички, не ми даде нищо, но от смутения му вид и посърнало личице веднага разбрах колко страда. Повиках го и когато се приближи до мен, го притиснах няколко пъти в обятията си и го целунах. Окуражен от милувките ми, малчуганът постави в ръцете ми едно пакетче и избяга засрамен. Учудена и изгаряща от любопитство, го отворих без никой да забележи. И вътре имаше познайте какво!..Три бучки захар! Веднага до извиках при себе си. - Ти знаеше ли, че обичам захар? - го попитах с усмивка. - Предположих! На мен толкова ми харесва. - Ами ти.. – продължих смутена – сигурно си я поискал от майка си... - Не, госпожо! – отговори веднага - не съм искал нищо от никого. Аз самия ви я запазих от моята... - Наистина ли?... - Когато баба ми дава кафе с мляко, винаги ми слага в чашата и две или три бучки захар, за да го подслади. Аз извадих захарта... - А кафето с мляко?.. – попитах аз със свито сърце. - Изпих го горчиво! Марио, малък Марио, къде ли си ти сега? Може би димът в работилниците е почернил ангелското ти лице, може би в този момент работиш по полетата, където жълтее пшеницата и зреят на слънце лозите, може би те подслоняват авантюристични кораби, където работата е толкова тежка, е надеждата така измамна.. Но какъвто и да си, работник, земеделец или моряк, твоето място е сред благородните души, за които любовта е жертва, а себеотрицанието – дълг. Марио, мили Марио, ако за миг можеше да надникнеш в моя кабинет сега, щеше да видиш много писания, много книги, много играчки; но щеше да видиш също, скрити под стъклен похлупак, три бучки захар, едно име и една дата! | Entry #20072 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Незнам как учениците ми бяха узнали, че днес имам рожден ден. Видях ги да идват към училище облечени с празнични дрешки и подаръци в ръце. Едно ми носеше елегантна писалка, друго църковна книжка, трето калъф за документи или букет цветя. Бях поласкана от тази гледка, но и натъжена. Всеки израз на благодарност и признателност от страна на тези сладки малки дечица разтяпаше сърцето ми и обезличаваше всяка жертва. Тъгата от своя страна се дължеше на мисълта, че всяка паричка, похарчена за купуването на тези дарове би могла да има друго, по-благородно предназначение. И все пак аз приемах смирено тези мили прояви на любов. Само едно детенце не ми поднесе нищо. То бе най-бедното от всички и засраменото му поведение и тъжното му личице издаваха мъката, която чувстваше. Повиках го и когато то застана близо до мен, обгърнах го в обятията си и го разцелувах. Окуражено от моята нежност, бедното детенце пусна в ръцете ми малка топчица и избяга засрамено. Изненадана и обзета от любопитство я развих без никой да се усети. Вътре имаше...познайте!...Три малки бучки захар! Веднага го извиках пак при мен. - Знаеше ли, че обичам захар? - попитах го смеейки се. - Така предположих! Аз много обичам захар! - Сигурно си питал майка си...? - продължих развълнувано аз. - Не, госпожо! - отвърна решително той - Никого нищо не съм питал; аз сам ги заделях, от моето... - Наистина... - Баба, когато ми прави кафе и мляко винаги слага в чашката две-три бучки захар за да го подслади. Аз извадих захарта... - Ами за кафето и млякото?... - попитах с присвито гърло. - Изпих ги горчиви! Марио, малки Марио, къде ли си ти сега? Може би димът на работилниците е почернил ангелското ти лице, може би се трудиш на полята сред златните класове и узрели под слънцето лозя, може би приключенски кораби те подслоняват, където работата е тъй тежка, а надеждата тъй ефимерна... Но който и да си, работника, земеделеца или моряка, твойто място е сред благородните сърца, за които любовта означава лишение, а саможертвата, задължение. Марио, малки Марио, ако можеше за един миг да влезеш в моя малък кабинет, щеше да видиш много картички, много книги, много дрънкулки; щеше да видиш и едно малко стъклено бурканче, което грижливо пази три късчета захар, име и дата! | Entry #16496 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Не знам по какъв начин, но моите ученици бяха разбрали, че онзи ден беше рождения ми ден. Видях ги да пристигат на училище с празнични дрехи и с подаръче в ръцете. Някой ми носеше елегантен химикал, друг книжка за литургия, трети несесер за работа, някой красив букет от свежи цветя. Аз бях радостна и натъжена от тази гледка: радостна, защото какъвто и знак на благодарност или привързаност да дойдеше от тези добри деца, докосваше сърцето ми и всяка саможертва ми изглеждаше по-лека: натъжена, тъй като мислех, че парите, нужни за тези покупки, можеха да се използват за нещо по-благородно. Във всеки случай, събрах ведро тези мили прояви на любов. Само едно дете, най-бедното, не ми предложи нищо: но от притесненото му поведение и от меланхолочното му личице, можех да твърдя колко трябваше да страда. Извиках го и когато беше близо до мен, го притиснах няколко пъти между ръцете си, целувайки го. Окуражено от тези милувки, горкичкото постави в ръцете ми нещо увито и избяга засрамено. Изненадана и любопитна, го отворих без никой да може да забележи. Там имаше...познайте!... Три бучки захар! Веднага го извиках отново при мен. - Знаеше ли, че захарта ми харесва? - го попитах, усмихвайки се. - Предположих! На мен много ми харесва! - А ти- поднових трогната - сигурно си я поискал от мама и ... - Не, госпожо! - отговори бързо - не съм поискал нищо от никого; аз сам си я събрах, от моето... - Така ли? - Баба ми, когато ми дава кафе и мляко, винаги ми слага в чашката две или три бучки захар, за да го подслади. Аз извадих захарта... - А кафето и млякото? - попитах със стегнато гърло. - Изпих го горчиво! Марио, малки Марио, къде си? Може би димът на цеховете са почернили ангелското ти лице, може би в този час работиш на полето, където реколтата става златиста и лозите узряват на слънце, може би са те взели приключенски кораби, където работата е наистина тежка, надеждата - измамна... Но който и да си, работник, фермер или моряк, мястото ти е между благородните сърца, за които любовта е саможертва, себеотрицание, дълг. Марио, малки Марио, ако за момент можеше да влезеш в малката ми учебна стая, щеше да видиш много карти, много книги, много играчки; и щеше да видиш също, пазени под малък стъклен похлупак, три парченца захар, едно име, една дата! | Entry #17945 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Не знам по какъв начин, но скъпите ми ученици бяха разбрали че на този ден беше рожденият ми ден. Видях ги да идват на училище, пременени с празнични дрехи и с по един подарък в ръцете. Кой ми беше донесъл елегантна писалка, кой книжка за литургия, кой несесер за работа, кой букет от свежи цветя. Тази гледка ме удовлетвори и ме натъжи: удовлетворена бях, понеже всеки един знак на благодарност или на обич, който идваше от тези добри дечица, докосваше сърцето ми и правеше така, че всяка една моя жертва да ми изглежда лека; натъжена бях, понеже си помислих, как парите дадени за тези покупки, можеха да бъдат предназначени за по- благородна употреба. Във всеки случай откликнах бодро на тези демонстрации на любов. Едно единствено дете, най-бедното от всички, не ми предложи нищо: но от обърканото му държание и от меланхоничното изражение на лечицето му разбрах колко страда. Извиках го и когато се приближи го прегърнах няколко пъти, целувайки го. Укоражено от тези нежности, горкичкото сложи в ръцете ми една опаковка увита на рулце и избяга засрамено. Изненадана и изпълнена с любопитство го отворих без никой да забележи. Вътре имаше... познайте!.. Три топченца захар! Веднага го извиках пак. -- Знаеше че обичам захар?- попитах го усмихвайки се. -- Досетих се! Аз също обичам захар! -- И ти- започнах трогната - сигурно пита майка си и... -- Не госпожо!- отговори то непосредствено - никого нищо не съм питал; аз сам ви ги запазих, от моите... -- А това също... -- Баба, когато ми дава кафето с мляко, ми слага винаги в чинийката две или три топченца захар, за да си го подсладя. Аз взимах захарта... -- И кафето с мляко?... попитах аз със свито гърло. -- Пих го горчиво! Марио,малък Марио, къде си? Може би димът на цеховете ще е почернил ангелското ти лице, може би в това време работиш на полетата, където житата позлатяват и лозата озрява на слънцето, може би те приветстват кораби, на които работата е тежка а надеждата е напразна... Но който и да си, работник, земеделец или моряк, твоето място е сред благородническите сърца, за които любовта е жертва, себеотрицанието е задължение. Марио, малък Марио, ако можеше за един момент да влезеш в моята работна стаичка, би видял много грамоти, много книги, много играчки-сувенири; и би видял също, пазени в една малка стъклена камбанка три топченца захар, едно име, една дата! | Entry #19976 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Аз не знам по какъв начин, но ми scolarini бе дошъл да се знае, че този ден е рождения ми ден. Видях ги да пристигнат в училище със страните и рокля с подарък в ръце. Кой съм носеше елегантна писалка, други малко книга от масата, един случай от тези, които работят, които красив букет от свежи цветя. Аз се утеши и натъжен от гледката: утеши, защото всеки знак на благодарност или привързаност, че съм дошъл от тези добри деца докосна сърцето ми и ме накара леко мнение всяка жертва: натъжен, защото мислех, че парите, които взе в тези покупки, биха могли да бъдат отнесени към по-благородна употреба. Както и да е, аз приех спокойно тези скъпи демонстрации на любов. Едно единствено дете, най-бедните, не ми предложи нищо, но смутен от поведението му и тъжно му личице, както аз трябва да изтъкна, страда. Обадих му се и когато имах до мен го прегърна многократно в ръцете му и го целуна. Окуражени от тези ласки, горкият човек ме попита пакет в ръцете си, и избяга срамно. Изненадан и любопитен, аз го отвори и никой не можеше да го види. Там бяха .... познайте какво! .. Три топки от захар! Аз му се обадих веднага от мен. - Знаеш ли, че ми харесва захар? попитах аз, усмихвайки се. - Аз го измисли! Обичам толкова много за мен! - А ти, бе възобновено преместени, сигурно сте попитал майката и .... - Не госпожо! отговори бързо, аз не съм молил никого нищо; ние ще са запазили своето его, ми .... - Но все пак .... - Бабо, когато тя ми дава кафето и млякото, винаги ме поставя в Chicchera две или три топки от захар за indolcirlo. Имам повдигнати захар .... - И кафето и млякото ... Попитах гърлото си стегна. - L'хо взе горчив! Марио, Марио Брос, къде си? Може би димът почернели семинарите ще имат вашия ангел лицето, може би работите в тази biondeggia области, където реколтата е узрял и слънцето, винта, може би вие ще посрещне приключението на кораби, където работата е толкова трудно, на неистински надежда така .... Но който и да си, работник, фермер или човек, на морето, вашето място е едно от най-благородните сърца, на когото любовта е саможертва, себеотрицание, акциз. Марио, Марио Брос, ако за момент мога да вляза в моята стая да учат, вие ще видите много карти, много книги, много украшения; , а също и вие ще видите, отглеждани в малък стъклен звънец с три бучки захар, име, дата! | Entry #17543 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|